…или как аз все пак отидох на море, било то и за четири дена.
Всъщност няма толкова много за разказване, колкото бихте си помислили, че може да има. Четири дни може да са адски интересни, може и да са доста скучни. Моите бяха от последните. Но този пост е специално за Съдбата, защото снощи й обещах да го напиша.
…или как всеобщото бебе осъществи първото си, било то само еднодневно, напълно самостоятелно пътуване! Чувам ви как се подхилквате и въпреки това ще ви кажа, че беше доста приятно и вече ще бъде възможно да пристъпя към измолването на по-дълъг престой при този или онзи човечец в някой град. И имам iPod shuffle, което обяснява заглавието. Но да започна отначало.
Тихо е. Най-накрая някаква тишина. Не, не ме разбирайте погрешно, напълно доволна съм от пълната врява около мен обикновено – тя ми дава възможност да не се замислям прекалено много за тази или онази история. Но тишината е добро нещо, най-вече когато не случваш на нея често.
За който не е разбрал, в София съм. ГолЕм град, голЕмо нещо. Ама така е с нас, от провинциятa ;D
Вероятно пак се хвърлям надълбоко, но изпитвам голямото желание да говоря за нещо, което от известно време е като сламка в очите ми. Хората напоследък, заради огромното си желание да станат жители на англоговорящия свят, започват да забравят собствения си език. Изпити по английски, филми, книги – всичко, което се сетите, си пробива път в мозъците ни и докато с лекота разбираме чуждия език, забравяме българския.
Деца, деца, откога не съм писала тук. Направо срамота, не ставам за домакиня. Както и да е, аз пак ще си драскотя най-щастливо, напук на всичко. Уу-ра! Така, като за въведение това може би като че ли е достатъчно.
От какво бягам? Нищо. Просто профилактично ;D Пък и тази песен взе, че се пусна. Както и да е, взема да понапиша нещо тук? Нещата започнаха сериозно да ми миришат на изоставяне. Имам голям опит в занемаряването на този тип занимания, но винаги има надежда. Така де, като ми е скучно, какво друго да правя? Този пост трябваше да се появи на бял свят вчера, обаче по неведоми пътища взех, че заспах, преди да го напиша. Кааакто и да е. Минавам нататък.
От колко време не съм писала пост тук… направо паяжини е хванало мястото. Тъжният факт е, че намирам време за блога си само по време на часовете си по ИТ. Така, така, пролет зелена и прекрасна, красива, откъде дойе така да ни радваш? Ъъъ, това май беше вътрешният ми поет. Изчакайте момент, докато го натикам в някоя кутия и го пратя по пощата в Камбоджа.
