Деца, деца, откога не съм писала тук. Направо срамота, не ставам за домакиня. Както и да е, аз пак ще си драскотя най-щастливо, напук на всичко. Уу-ра! Така, като за въведение това може би като че ли е достатъчно.

Петък е! И какво правя аз? Стоя си вкъщи. Проблем? Не. Гледам си Вампирските дневници като една съвестна представителка на, кхъ, “таргет групата на сериала”. Ох, не разбирам как могат такива драми да стават. Хората, а и нехората, се избиват да се жертват за Елена, но това вероятно е защото тя е главната героиня. Няма да се задълбавам в проклетата динамика на тези герои. Но съм съвършено съгласна с Клаус: 20те > 60те. Е, аз лично предпочитам по-скоро петдесетте, но това си е съвсем различен въпрос. И тези V-necks ще ме убият. Хуууууууууууууууууууууууууууууууууубав Иан. Много хубав. *замълчава си пристрастията*

Така, достатъчно дрънкане за разни ТВ истории, така и така всички се вкарваме във филма. Драми, драми, драми, как обичам да стоя настрани от тях. И успявам, знаете ли, до голяма степен.

Утре съм на състезание. Надявам се да не стане пълната излагация. Всъщност не че ще ме бърка особено, но все пак нали така да поддържаме илюзията, че имаме нещо в капацината. Което, за нещастие, липсва на някои индивиди от (за нещастие) непосредственото ми обкръжение. Как може да имаш заместващ учител и на всеослушание да заявиш, че вече си се бил набутал да влезеш в часа? Не знам защо човешката простотия още ме изненадва. Би трябвало вече да съм свикнала, но, уви.

За още по-голямо нещастие на нулевия брой хора, които четат тези постове, нямам какво особено важно нещо да казвам. Настроението ми поумря по редица стекли се на седянка обстоятелства. Не ми се занимава много-много с празни приказки за абсолютното нищо, случващо се около мен.

Мне, настроението ми категорично умря. Довиждане.