Тихо е. Най-накрая някаква тишина. Не, не ме разбирайте погрешно, напълно доволна съм от пълната врява около мен обикновено – тя ми дава възможност да не се замислям прекалено много за тази или онази история. Но тишината е добро нещо, най-вече когато не случваш на нея често.
За който не е разбрал, в София съм. ГолЕм град, голЕмо нещо. Ама така е с нас, от провинциятa ;D
Да не започвам със самото си тръгване, защото това е скучно. Ще спомена обаче един доста интересен отрязък от време. Пет часа – пет, повтарям за недопрочелите, съм висяла в един мол, в който има само аутлети, за да си избера нещо. Накрая знаете ли с какво си тръгнах? Една пола и чифт обувки, като можеше и без последните да мина, ако майка ми не ги беше видяла в последния момент. Единствен останал чифт, забутани в дъното на магазина, посетен от колегията три пъти, преди да бъдат забелязани. Кошмарно е наистина. Нищо не мога да си намеря, което да ми харесва. Не че знам какво искам, но това е напълно различен въпрос. Което ми напомня! Ако някой знае къде се продават най-обикновени черни тиранти (женски все пак) в София или Русе и е склонен да сподели, да го направи в коментарите. Умирам да си намеря, ама от единия магазин ме препращат на другия, та чак на Витошка. Пууу. Минавам на следващия въпрос.
Причината да посетя този прекрасен български град е състезание. Националното лингвистично кенгуру. Тази сутрин пристигнахме пред училището 40 минути по-рано, отколкото ни викаха и следователно трябваше да се почака мъъъъъънинко. Не това е проблемът. След туткане насам-натам, преживяване на невероятния феномен “изнесоха списъците, дайте да се бутаме като пещерни хора там”, празни приказки с дете на почти три, което отказва да говори членоразделно, и разни други занимания, аз благополучно се изкачих до зала седем! Вътре бяхме едно солидно количество – да не кажа всички, от моята възрастова група за английски. Мисля си аз, че хасковлии (шестима души, забавна групичка) ще си правят нещата сами и това ще е някак конкурентна обстановка… Е, аз хубаво си мисля. Ама нали знаете какво станало с патката, дето много мислила? Да.
Такова подсказване ви казвам, че от години не съм виждала. Накрая дори квесторката се включи с няколко отговора. Честно казано, нямам нищо против това. Обогатих си знанията по някои въпроси, запознах се с нови хора, прекарах си приятно един час в училище в София, в което сигурно повече няма да стъпя. Резултати до седми юни. Не знам какво и кога и как ще стане.
След това хайде горе на Витоша! Приказно. Наистина приказно. Да си седиш на една от онези пейки-люлки и да спиш на една абсолютна тишина. Това е блаженство. Ако имам персонален рай, вероятно така ще звучи (а ще мирише… не знам, но на нещо друго. Не заради друго, а защото имам прекалено много любими аромати). Дааа, животът изглежда много хубав от там горе. Докато не слезеш пак долу.
Тригодишните са ужасно уморителна компания. Съкровища са, да. Но поне този млад герой, когото имах щастието да бавя следобеда, ми изцеди всяка последна капка сила. В най-положителния смисъл, естествено. Като беше по-малък, не ми се доверяваше толкова. Ама сега вижда, че му уйдисвам на акъла и “какоооо”. Нищо, нека аз да се занимавам с него, отколкото някой роднина, който се уморява лесно. Юнакът също накрая си призна, че е много уморен, и сигурно е заспал веднага когато са го сложили да спи. И аз трябва да изключвам и да почна да дремуцам.
Разбира се, мога да разкажа много още неща, но наистина мозъкът ми се превръща в един от онези надуваеми замъци за малки деца. Ама когато го спихнат. Оставям ви с една песен, която успя да даде част от текста си на заглавието на този пост. Ако нещо не е както трябва… не знам. Нямам слушалки, за да проверявам.
Good night, my lovelies,
C.Angelline
