…или как всеобщото бебе осъществи първото си, било то само еднодневно, напълно самостоятелно пътуване! Чувам ви как се подхилквате и въпреки това ще ви кажа, че беше доста приятно и вече ще бъде възможно да пристъпя към измолването на по-дълъг престой при този или онзи човечец в някой град. И имам iPod shuffle, което обяснява заглавието. Но да започна отначало.

Такааа, защо бях в София. Както повечето от вас не знаят, ходих на лингвистично кенгуру и взех, че станах първа на националния кръг. Няма да обяснявам колко пъти ми бъркаха името и точките и какво ли не…. днес, връчвайки ми грамотата, Сава Гроздев (дам, човечецът със задачите, дето прави сборници и изнася лекции и е работил с дядо ми, но надали помни) ме прекръсти на Тоткова. Ех, живот ли бе, за да го опишеш. Абе, беше живот, ама не както очаквах.

Станала съм в 4 и половина. Майка ми се побърка да се притеснява, че ще закъснеем за автобуса в 5 и половина. Бяхме на гарата към 5 и малко. Куриозът в цялата ситуация е, че шофьорът не знам какво е правил предишната нощ и настоящата сутрин, ама дойде в 5:45. Но към 6 бяхме напуснали Русе и по живо, по здраво, давай газ по магистралата. Седях до една приятна женица, запътила се към Франкфурт. Проспах 80% от пътя. Беше приятно. В крайна сметка – за щастие на всички мрънкащи, че ще си изпуснат полета от София индивиди – стигнахме даже половин час предсрочно. Правете си сметките с каква скорост е карал. Дотук добре! В София съм! На автогарата съм и нямам какво да правя. Ето кога се намесва кафето. Станала съм в 4 и половина, бе хора, имам оправдание.

Едно такси по-късно (и, нека да призная, за “провинциално” дете като мен разстоянията в София са доста километрични) се озовах в Института по информатика и математика на БАН. Демек мястото, където са умниците! Не се знае дали съм прихванала някакъв интелект от там – това предстои да се разбере. Подраних с 40 минути, което беше меко казано прецедент в личната ми биография. И така…. фоайето – защото, моля ви се, нали всичко трябва да се импровизирано или поне да изглежда така – си стои празно, аз човъркам туитър, фейсбук и звъня наред, че да имам с кого да си говоря. Оказа се, че съм само аз без придружителна дружинка учители/родители. Организаторите дойдоха, раздадоха си наградите, грамотите и нравоучителните слова и така. Охххх, няма да ви казвам колко пищях наум, като видях, че имам айпод за награда. Да, не е нещо извънредно скъпо или екстравагантно, ама отдавна рева за нещо апълско. И вече имам! Че и стикерче има в пакета! В момента синият мъник се зарежда, а аз се чудя как се работи с това чудо iTunes. Връщам се към разказа, спокойно. Следва малък коктейл. Под което разбирайте наредени чинии с разни храни и бутилки с безалкохолно в стола. Не, не се оплаквам. Само че трябва да започна да си напомням, че от миризмата на храна не е редно да ми се повръща. Това обаче е отделен проблем.

Та, мотах се там 15 минути до половин час – реално погледнато народът дойде, изяде, победи. И си тръгна. Таааааааааааааааааааааааааа, излизам аз на почти слънце и решавам да си повикам такси. Естествено, номерът, който грижовната ми леля ми намери, явно не е бил нещо в ред, така че се наложи да се запътя на приключение! С питане до Цариград се стига… ама аз исках само до Цариградско шосе да се добера. Охраната на комплекса (или както се нарича цялото това нещо, където са Институтите на БАН по това, другото и всичко останало) ме закара до спирката, вървях до Плиска и от там благополучно си взех автобус за гарата. Срещу мен седнаха дядо и внуче – за малкия явно не останало място в колата и дядо му го прибира с влак след полета от Париж. Живи и здрави да са и двамата, момченцето беше много симпатично такова дете. 20-30-40 минути по-късно си слизам, повървях от ЖП до автогарата, взех си билет, взех си автобуса… Ама на гарата срещнах госпожата си по физика от седми клас – моля ви се, пътува тя с ученик на някъде, забравили лаптопа или в Русе, или във влака, та им го носят в един автобус. Кой е казал, че в МГто сме нормални или паметливи? То от толкова решаване на задачи нямаме мозъчния капацитет за други неща.

В автобуса имаше достатъчно места, за да се преместя назад. Казвала ли съм, че винаги съм искала да седна най-отзад? Където са 4-5-6 седалки? Е, имаше място, аз пробвах… ама не ми се получи! Както ви е известно, обикновено в междуградските автобуси освен шофьора има още един човек. Който явно в моя случай си беше заплюл тези седалки за сън. Е, нищо, имаше предостатъчно места, че да си събуя и аз сандалите и да си заспя благополучно. Еееей, много спах. Аз вкъщи толкова не спя, колкото дремуцах днес.

Важното от цялата история е, че отидох сама до София, върнах се и не умрях в междуредието! Уууура! Мога да се грижа за себе си *саркастично* Само дето съм схваната и ме болят краченцата и утре трябва да ставам рано, за да седя в парка на жега цял ден и да се занимавам с тъпи и безмозъчни същества, наричащи себе си хора. Ех, жертви се искат в тоя живот. И нямам предвид козите.

Та, хубава ви вечер, сладури,
C.Angelline

Advertisement