…или как аз все пак отидох на море, било то и за четири дена.
Всъщност няма толкова много за разказване, колкото бихте си помислили, че може да има. Четири дни може да са адски интересни, може и да са доста скучни. Моите бяха от последните. Но този пост е специално за Съдбата, защото снощи й обещах да го напиша.
И сега какво? Нищо ново под парещото слънце. Освен че слънцето е особено подло тази година. Казвам ви, че е небивало горещо. С фактор 30 пак успя да ми изгори лицето – не за друго, ами защото последния ден стоях завита с хавлия под чадъра. Да, луди всякакви.
Какво правих по цял ден ли? Ами, ядене, стоене на плажа, стоене във водата, спане. И малко четене, когато ми остане време. Не е най-забележителната почивка, наясно съм. Но в един момент… в един прекрасен момент, лежейки си на шезлонга под слънцето, с музиката в ушите, но и чуващи се вълни… Помислих си, че това може да е животът. Наистина това може би е живот, който бих искала да живея. А и бих могла – поне в мечтите си. Е, хареса ми това чувство. Успях да си спомня какво е спокойствието и защо някога толкова ми беше харесвало.
Преди майка ми да се разврещи за нещо пак. И това ми беше почивката. Забавно, а?
Всеки път, когато най-накрая ми останеше време да попиша, вече просто бях полузаспала. Така от почивката ми не излезе много. Тъкмо да започна да се чувствам донякъде успокоена и отпочинала, ние трябваше да си тръгваме. При това на връщане беше най-голямата възможна жега. И спирахме за дини. Това е напълно нелепо. В крайна сметка, когато стигнахме в града, вече всичко живо е готово да се разкрещи. Така и стана – накрая на мен ми се нареди да мъкна два куфара, както си бях с чанта за лаптоп и раничка на гърба. Аз съм муле, няма проблем, ще мъкна.
Като се изключат тези дребни прегрешения, нещата бяха относително спокойни. Беше приятно, храната беше страхотна, стаите отначало бяха наистина чисти (после никой не си правеше труда да чисти)… и да. Това е. Няма какво друго да се казва.
