Всъщност няма толкова много за разказване, колкото бихте си помислили, че може да има. Четири дни може да са адски интересни, може и да са доста скучни. Моите бяха от последните. Но този пост е специално за Съдбата, защото снощи й обещах да го напиша.

И сега какво? Нищо ново под парещото слънце. Освен че слънцето е особено подло тази година. Казвам ви, че е небивало горещо. С фактор 30 пак успя да ми изгори лицето – не за друго, ами защото последния ден стоях завита с хавлия под чадъра. Да, луди всякакви.

Какво правих по цял ден ли? Ами, ядене, стоене на плажа, стоене във водата, спане. И малко четене, когато ми остане време. Не е най-забележителната почивка, наясно съм. Но в един момент… в един прекрасен момент, лежейки си на шезлонга под слънцето, с музиката в ушите, но и чуващи се вълни… Помислих си, че това може да е животът. Наистина това може би е живот, който бих искала да живея. А и бих могла – поне в мечтите си. Е, хареса ми това чувство. Успях да си спомня какво е спокойствието и защо някога толкова ми беше харесвало.

Преди майка ми да се разврещи за нещо пак. И това ми беше почивката. Забавно, а?

Всеки път, когато най-накрая ми останеше време да попиша, вече просто бях полузаспала. Така от почивката ми не излезе много. Тъкмо да започна да се чувствам донякъде успокоена и отпочинала, ние трябваше да си тръгваме. При това на връщане беше най-голямата възможна жега. И спирахме за дини. Това е напълно нелепо. В крайна сметка, когато стигнахме в града, вече всичко живо е готово да се разкрещи. Така и стана – накрая на мен ми се нареди да мъкна два куфара, както си бях с чанта за лаптоп и раничка на гърба. Аз съм муле, няма проблем, ще мъкна.

Като се изключат тези дребни прегрешения, нещата бяха относително спокойни. Беше приятно, храната беше страхотна, стаите отначало бяха наистина чисти (после никой не си правеше труда да чисти)… и да. Това е. Няма какво друго да се казва.

Такааа, защо бях в София. Както повечето от вас не знаят, ходих на лингвистично кенгуру и взех, че станах първа на националния кръг. Няма да обяснявам колко пъти ми бъркаха името и точките и какво ли не…. днес, връчвайки ми грамотата, Сава Гроздев (дам, човечецът със задачите, дето прави сборници и изнася лекции и е работил с дядо ми, но надали помни) ме прекръсти на Тоткова. Ех, живот ли бе, за да го опишеш. Абе, беше живот, ама не както очаквах.

Станала съм в 4 и половина. Майка ми се побърка да се притеснява, че ще закъснеем за автобуса в 5 и половина. Бяхме на гарата към 5 и малко. Куриозът в цялата ситуация е, че шофьорът не знам какво е правил предишната нощ и настоящата сутрин, ама дойде в 5:45. Но към 6 бяхме напуснали Русе и по живо, по здраво, давай газ по магистралата. Седях до една приятна женица, запътила се към Франкфурт. Проспах 80% от пътя. Беше приятно. В крайна сметка – за щастие на всички мрънкащи, че ще си изпуснат полета от София индивиди – стигнахме даже половин час предсрочно. Правете си сметките с каква скорост е карал. Дотук добре! В София съм! На автогарата съм и нямам какво да правя. Ето кога се намесва кафето. Станала съм в 4 и половина, бе хора, имам оправдание.

Едно такси по-късно (и, нека да призная, за “провинциално” дете като мен разстоянията в София са доста километрични) се озовах в Института по информатика и математика на БАН. Демек мястото, където са умниците! Не се знае дали съм прихванала някакъв интелект от там – това предстои да се разбере. Подраних с 40 минути, което беше меко казано прецедент в личната ми биография. И така…. фоайето – защото, моля ви се, нали всичко трябва да се импровизирано или поне да изглежда така – си стои празно, аз човъркам туитър, фейсбук и звъня наред, че да имам с кого да си говоря. Оказа се, че съм само аз без придружителна дружинка учители/родители. Организаторите дойдоха, раздадоха си наградите, грамотите и нравоучителните слова и така. Охххх, няма да ви казвам колко пищях наум, като видях, че имам айпод за награда. Да, не е нещо извънредно скъпо или екстравагантно, ама отдавна рева за нещо апълско. И вече имам! Че и стикерче има в пакета! В момента синият мъник се зарежда, а аз се чудя как се работи с това чудо iTunes. Връщам се към разказа, спокойно. Следва малък коктейл. Под което разбирайте наредени чинии с разни храни и бутилки с безалкохолно в стола. Не, не се оплаквам. Само че трябва да започна да си напомням, че от миризмата на храна не е редно да ми се повръща. Това обаче е отделен проблем.

Та, мотах се там 15 минути до половин час – реално погледнато народът дойде, изяде, победи. И си тръгна. Таааааааааааааааааааааааааа, излизам аз на почти слънце и решавам да си повикам такси. Естествено, номерът, който грижовната ми леля ми намери, явно не е бил нещо в ред, така че се наложи да се запътя на приключение! С питане до Цариград се стига… ама аз исках само до Цариградско шосе да се добера. Охраната на комплекса (или както се нарича цялото това нещо, където са Институтите на БАН по това, другото и всичко останало) ме закара до спирката, вървях до Плиска и от там благополучно си взех автобус за гарата. Срещу мен седнаха дядо и внуче – за малкия явно не останало място в колата и дядо му го прибира с влак след полета от Париж. Живи и здрави да са и двамата, момченцето беше много симпатично такова дете. 20-30-40 минути по-късно си слизам, повървях от ЖП до автогарата, взех си билет, взех си автобуса… Ама на гарата срещнах госпожата си по физика от седми клас – моля ви се, пътува тя с ученик на някъде, забравили лаптопа или в Русе, или във влака, та им го носят в един автобус. Кой е казал, че в МГто сме нормални или паметливи? То от толкова решаване на задачи нямаме мозъчния капацитет за други неща.

В автобуса имаше достатъчно места, за да се преместя назад. Казвала ли съм, че винаги съм искала да седна най-отзад? Където са 4-5-6 седалки? Е, имаше място, аз пробвах… ама не ми се получи! Както ви е известно, обикновено в междуградските автобуси освен шофьора има още един човек. Който явно в моя случай си беше заплюл тези седалки за сън. Е, нищо, имаше предостатъчно места, че да си събуя и аз сандалите и да си заспя благополучно. Еееей, много спах. Аз вкъщи толкова не спя, колкото дремуцах днес.

Важното от цялата история е, че отидох сама до София, върнах се и не умрях в междуредието! Уууура! Мога да се грижа за себе си *саркастично* Само дето съм схваната и ме болят краченцата и утре трябва да ставам рано, за да седя в парка на жега цял ден и да се занимавам с тъпи и безмозъчни същества, наричащи себе си хора. Ех, жертви се искат в тоя живот. И нямам предвид козите.

Та, хубава ви вечер, сладури,
C.Angelline

За който не е разбрал, в София съм. ГолЕм град, голЕмо нещо. Ама така е с нас, от провинциятa ;D

Да не започвам със самото си тръгване, защото това е скучно. Ще спомена обаче един доста интересен отрязък от време. Пет часа – пет, повтарям за недопрочелите, съм висяла в един мол, в който има само аутлети, за да си избера нещо. Накрая знаете ли с какво си тръгнах? Една пола и чифт обувки, като можеше и без последните да мина, ако майка ми не ги беше видяла в последния момент. Единствен останал чифт, забутани в дъното на магазина, посетен от колегията три пъти, преди да бъдат забелязани. Кошмарно е наистина. Нищо не мога да си намеря, което да ми харесва. Не че знам какво искам, но това е напълно различен въпрос. Което ми напомня! Ако някой знае къде се продават най-обикновени черни тиранти (женски все пак) в София или Русе и е склонен да сподели, да го направи в коментарите. Умирам да си намеря, ама от единия магазин ме препращат на другия, та чак на Витошка. Пууу. Минавам на следващия въпрос.

Причината да посетя този прекрасен български град е състезание. Националното лингвистично кенгуру. Тази сутрин пристигнахме пред училището 40 минути по-рано, отколкото ни викаха и следователно трябваше да се почака мъъъъъънинко. Не това е проблемът. След туткане насам-натам, преживяване на невероятния феномен “изнесоха списъците, дайте да се бутаме като пещерни хора там”, празни приказки с дете на почти три, което отказва да говори членоразделно, и разни други занимания, аз благополучно се изкачих до зала седем! Вътре бяхме едно солидно количество – да не кажа всички, от моята възрастова група за английски. Мисля си аз, че хасковлии (шестима души, забавна групичка) ще си правят нещата сами и това ще е някак конкурентна обстановка… Е, аз хубаво си мисля. Ама нали знаете какво станало с патката, дето много мислила? Да.

Такова подсказване ви казвам, че от години не съм виждала. Накрая дори квесторката се включи с няколко отговора. Честно казано, нямам нищо против това. Обогатих си знанията по някои въпроси, запознах се с нови хора, прекарах си приятно един час в училище в София, в което сигурно повече няма да стъпя. Резултати до седми юни. Не знам какво и кога и как ще стане.

След това хайде горе на Витоша! Приказно. Наистина приказно. Да си седиш на една от онези пейки-люлки и да спиш на една абсолютна тишина. Това е блаженство. Ако имам персонален рай, вероятно така ще звучи (а ще мирише… не знам, но на нещо друго. Не заради друго, а защото имам прекалено много любими аромати). Дааа, животът изглежда много хубав от там горе. Докато не слезеш пак долу.

Тригодишните са ужасно уморителна компания. Съкровища са, да. Но поне този млад герой, когото имах щастието да бавя следобеда, ми изцеди всяка последна капка сила. В най-положителния смисъл, естествено. Като беше по-малък, не ми се доверяваше толкова. Ама сега вижда, че му уйдисвам на акъла и “какоооо”. Нищо, нека аз да се занимавам с него, отколкото някой роднина, който се уморява лесно. Юнакът също накрая си призна, че е много уморен, и сигурно е заспал веднага когато са го сложили да спи. И аз трябва да изключвам и да почна да дремуцам.

Разбира се, мога да разкажа много още неща, но наистина мозъкът ми се превръща в един от онези надуваеми замъци за малки деца. Ама когато го спихнат. Оставям ви с една песен, която успя да даде част от текста си на заглавието на този пост. Ако нещо не е както трябва… не знам. Нямам слушалки, за да проверявам.

Good night, my lovelies,

C.Angelline 

Да започнем от най-простичката ситуация. Човекът Х решава, че иска да учи в Англия. Има добри оценки, има амбицията, грамотността на английски е там. Идва време за TOEFL/IELTS/FCA/CAE/какъвто и да е друг изпит по английски. Започва се с частните уроци, парите хвърчат по-бързо от пепел на вятъра, а Х вече дори мисли на английски. Какво толкова лошо има, питате вие. Ще шашне проверяващите на изпита си и ще отиде да учи в Англия/Ирландия/Шотландия/Америка/друга страна, където само английският има значение. Край на историята, принцът и принцесата заживели щастливо.

Но нима забравихме нещо? Онова митично същество, наречено ДЗИ – или, по-просто, матура! За голямо нещастие на известна част от учениците, има една задължителна и тя е точно по български език и литература. Логично е литературата да затруднява повече – всички тези произведения, автори, подробности, анализи… Чудно е как още не са им гръмнали главите! Истината е, че една голяма част от негодуванието идва от това, че просто ние не знаем как да пишем и говорим правилно. Не, не говоря за принципната неграмотност – незнам и немога ги оставям за друг път, те са съвсем различна тема.

Имам предвид хора, които имат основните познания за своя език и са способни да наредят изречение-две, без да допуснат очевидна грешка. Тези хора са умни, чели са като малки книжки, като големи са чели по-малко, но вече като големи са се ориентирали към литература на английски… И, хоп, какво стана с тях? Започват да мислят на другия език и българската им реч звучи като лошо преведена от него. Аз мисля, че те не го осъзнават. Да, слагат подлози навсякъде, дори да не е нужно. Мислят, че с многото четене и писане на чужд език помагат на себе си, докато накрая речта им не се превърне в някаква странна смесица от нормално звучащи изрази и странни приумици на англофилния им ум.

Може би това не е толкова голям проблем във всекидневието, но ако се наложи – когато се наложи, да пишат есе, интерпретация, коментар или някакъв друг вид съчинение, всичко излиза наяве. Учителите се чудят какво да ги правят. От една страна това е майчиният ти език и ти си длъжен да го познаваш достатъчно, за да имаш нормална оценка на матурата (която, дори да не ти върши работа в големия свят извън България, все още е част от дипломата)… обаче от друга, някак не е красиво (за никого) учителят ти по български да ти каже, че се занимаваш  прекалено много с другия език.

Но наистина големият проблем идва, когато тези така свикнали с английския хора решат да се занимават с писане. Повярвайте ми, знам точно какво е. Израснала съм с повече телевизия на английски, отколкото на български. Въпреки това, въпреки огромното количество книги, които съм изчела, успявам да запазя красноречието си на собствения си език.

Шансът, да намериш издател в България, и без това е малък. Книгата ти трябва да е максимално близо до идеалната за пазара в момента (но това е по-друга тема). Историята може да е невероятна, умопомрачителна и какви ли не още смайващи епитети. Представете си, обаче, че всичките 150 например страници на уърд са осеяни с разни изрази от рода на “имаше нещо между нас” (there was something between us), “да си помогна към малко бисквити” (help myself to some cookies) и какви ли не други странни хибриди между този език и другия. Посочете ми една основателна причина редактор да се реши да се занимава да поправя грубо казано една трета от ръкописа. И те са хора все пак, не машини. Такава поправка ще писне на всекиго на десетата страница.

Ако пък трябва да изместим темата към форумите – обичайната среда на живот на стремящите се да станат професионални писатели, там нещата са по-отпуснати (говоря за по-голямата част от тези форуми. Разбира се, че има изключения – с радост ще разгледам такива, ако ми ги посочите!). Хората явно са склонни да прощават неграмотност, крещящо грешни в употребата си думи, странно скалъпени изрази и какво ли още не. Личното ми мнение е, че подобна среда е точно обратното на полезна за човек, който иска да се занимава с писане сериозно. За нещастие се оказва единствен начин творбата ти да бъде прочетена от повече хора.

Така, с прекалено толерантните към неграмотност форуми, желанието да се учи навсякъде, но не и тук, и жаждата за възприемане на повече информация, отколкото е налична на собствения ни език, бавно и славно като че ли го унижаваме и унищожаваме. Може и да съм прекалено крайна в това виждане, знам ли. Опровергайте ме, ще съм щастлива да го направите.

Петък е! И какво правя аз? Стоя си вкъщи. Проблем? Не. Гледам си Вампирските дневници като една съвестна представителка на, кхъ, “таргет групата на сериала”. Ох, не разбирам как могат такива драми да стават. Хората, а и нехората, се избиват да се жертват за Елена, но това вероятно е защото тя е главната героиня. Няма да се задълбавам в проклетата динамика на тези герои. Но съм съвършено съгласна с Клаус: 20те > 60те. Е, аз лично предпочитам по-скоро петдесетте, но това си е съвсем различен въпрос. И тези V-necks ще ме убият. Хуууууууууууууууууууууууууууууууууубав Иан. Много хубав. *замълчава си пристрастията*

Така, достатъчно дрънкане за разни ТВ истории, така и така всички се вкарваме във филма. Драми, драми, драми, как обичам да стоя настрани от тях. И успявам, знаете ли, до голяма степен.

Утре съм на състезание. Надявам се да не стане пълната излагация. Всъщност не че ще ме бърка особено, но все пак нали така да поддържаме илюзията, че имаме нещо в капацината. Което, за нещастие, липсва на някои индивиди от (за нещастие) непосредственото ми обкръжение. Как може да имаш заместващ учител и на всеослушание да заявиш, че вече си се бил набутал да влезеш в часа? Не знам защо човешката простотия още ме изненадва. Би трябвало вече да съм свикнала, но, уви.

За още по-голямо нещастие на нулевия брой хора, които четат тези постове, нямам какво особено важно нещо да казвам. Настроението ми поумря по редица стекли се на седянка обстоятелства. Не ми се занимава много-много с празни приказки за абсолютното нищо, случващо се около мен.

Мне, настроението ми категорично умря. Довиждане.

И какво интересно може да се случва по света? Разбира се, под “света” разбирам своя живот, защото ако се разговоря за действителния свят, има да ви говоря не много позитивни неща. Надявам се нещата в Япония да се нормализират възможно най-бързо.

Вчера беше петък. Да, спомням си, че някак така се случи. По принцип не обичам петъците, защото програмата ми е ужасна, но този не беше толкова зле. Не, задраскайте това. Беше зле.

Започвайки с прекрасната новина, че резултатите от олимпиадата по английски (т.е. кой ще ходи на национална на девети април) ще бъдат известни чак на първи. При положение, че е изискване да има десет дни между обявяването на тези резултати и действителната олимпиада. Защото главната експертка била извън страната и сигурно си сърба мохитото някъде по света, а онези ушати планарии от министерството седят и клатят крака, понеже без нея не могат да направят нищо, нали са мижави чиновници. Като следствие ще си стоя в неизвестност още пет дни, което така ще ми изпъне нервите, че и аз не знам какво ще направя накрая. Отказах се от пролетни заради тази олимпиада. Можеше сега да съм в Пловдив, да съм била освободена от училище цяла седмица, да ми е хубаво в момента. Но не.

Като следствие от въпросните пролетни ни замества един учител по математика. Боже, такова нещо няма. 14-годишен в тялото на 40-годишен. От обясненията нищо не разбрах, момчетата се кефеха на глупостите, които приказва, изобщо целият час беше фарс и исках да забия молив в нечий врат. Нали никой няма да ми се сърди, ако един-двама папуняка изчезнат безследно от лицето на земята? Такава простотия няма, разбирате ли?

Правихме и контролно по физика, което беше прекалено забавно, за да го изразя с думи. Този път съм напълно сигурна, че ще се спра на задоволителната оценка добър 4. Достатъчно шестици извадих от въздуха този последен месец. Споменах ли, че госпожата не е много щастлива, задето съм объркала една формула на олимпиадата и сега от 30 имам 16 точки? Поне няма да ходя на национална, това не ми влизаше в плановете и без това.

Като стана въпрос за кабинета по физика, където съвсем случайно имаме час по история в петък, нека ви разкажа нещо. Това ме удиви, наистина, като се има предвид какъв клас сме. Тече си междучасието преди часа, на един човек му хрумва да се занимава с компютъра, към който е вързан проектор. Какво прави, питате ме вие? Пуска епизод на семейство Симпсън. След не повече от две минути всички присъстващи в стаята са си седнали тихо и кротко на съответните части и гледат въпросния епизод. Ни гък, ни мък, от нито един десетокласник в стаята, а ние бяхме около двадесетима в стаята, за междучасие това си е доста. Значи ето как се укротявал клас!

Вчера беше и денят, в който Стефан Цанев, бивш възпитаник на училището, дойде в МГ, за да се срещне с хората и отново да се докосне до атмосферата и така нататък. Излишно е да казвам, че беше лудница, докато народонаселението измисли достатъчно въпроси, презентация направиха едни моми, изговориха се много неща, аз четох откъс от един том от Хрониките заедно с един момък. Май не беше ужасяващо, макар че госпожата сигурно десетина пъти ми повтори да говоря силно и ясно. Ще видя дали главата ми ще отхвръкне в понеделник. Че имам и сценарий за майския концерт да пиша. И до там ще стигна, някой ден.

Сега точно конкретно имам нужда да попиша малко. Пръстите ми треперят, така че бързото писане ми е крайно симпатично и нужно сега. Не съм яла от снощи, това не ме притеснява, навън е топло, не ми се яде. Сама съм си вкъщи и ми е кеф.

Over and out,
C.Angelline

И така, какви ги вършите вие днес? Аз изпитвам порочното желание да избягам от часовете и просто да се разхождам из парка в града, зареяла поглед в безкрая като един същински романтик. Боже, откога съм в такова хубаво настроение? А, сетих се, откакто грее слънце и е 20 градуса навън! Ако някой иска да ме обвини, че съм прекалено слънчице, хайде спомнете си как се чувствахте вие, когато беше гадно и студено и мрачно.

Днес е забавен ден, имаме контролно по български следващия час, но това е без значение, аз пак ще си остана невъзможно ухилена и искаща да прегръщам хората. Ако някой иска да му се мятам на врата, само да се мерне около мене, нямате проблем ;D Какво сега, ще се стечете всички около мен. Съмнявам се.

Сезонът на олимпиадите и състезанията започва да свежда глава сега, когато не е в разцвета на силите си и не ни заплашва с откровено шокиращ брой изпитания. Засега се очертават няколко забавнотии, но когато получа категорична информация, ще ви уведомя! Стискайте палци да отида на национална по английски, че иначе ще… няма да е много красиво, така да ви кажа. И то защото аз сама ще се линчувам.

Така, гномеовци и жулиети (ДААА, този филм искам да го гледам!), аз напоследък се активизирах и реших да предприема великото предизвикателство “100 книги за една година”. Ще ми изтекат очите и нищо няма да разбера, знам. Засега преминах през Бел Ами, много симпатична книга със страшно арогантен протагонист, хареса ми този човек! В момента чета Дориан Грей за не знам кой път, искам да науча тази книга наизуст, влюбена съм в нея, хедонизмът е изключителен начин да живееш. След това вероятно или Дядо Горио, или Парфюмът ще последва. В списъка ми има Пратчет, Кинг, Хемингуей… ще видим. Може да си направя страница тук за нещата, които съм прочела. Ей, това е идея!

Писането ми изостава мизерно покрай тези прекраснотии, наречени състезания (Бубееееееее, ще има отделен пост за теб и Варна, обещавам ти ♥ ). За интересуващите се, аз продължавам да наподобявам звуково влак, въпреки че вече пътувах значително време.

И, така, време е за обяд, часът ми скоро свършва, а контролното зове!

Au revoir, mon cherries (това последното е напъъъъъъълно грешно, но не ме интересува ;P),
C.Angelline

Какво да ви кажа? Всеки пост в този блог донякъде изразява нуждата ми да получавам коментари и някакъв вид отговор от хората. За мен не е чак толкова важно, защото това е само блог – не е дотолкова лично, колкото биха били историите ми. Защото, виждате ли, човек няма никакъв начин да разбере чуждата реакция към нещо написано, ако няма коментари.

Естествено, че всяка реплика от рода на “Супер е!/Страхотно!/Пишеш невероятно!/Искам още!/Нямам търпение!”, придружена от съответния брой мазни, мазни, много мазни усмивчици, е несравнимо удоволствие за нас, един стойностен коментар е много по-ценен. С по-малко от десет думи, всяка от които възхваляваща величието на историята, се постига едно момента задоволяване на потребността на един автор. След като попремине великото чувство на задоволство, че някой е седнал и си е изпочупил пръстите да напише до 140 знака… Започваш да се чудиш. Дали човекът наистина мисли всичко това, или просто отбива номера. Защото е толкова по-лесно да напишеш похвалата, отколкото да помислиш за нещата, които може би не са наред.

Не казвам, че коментарите трябва да са пълно оплюване на недостатъците на една история – виждала съм хора, които правят и такива неща. Аз лично, защото не мога да говоря от чуждо име, най-много ценя хората, които отделят от времето си и си правят труда да напишат нещо повече от похвалата. Без нея е твърде обезкуражително все пак. Представете си какво би било да ви наплюят рисунката/снимката/графиката/каквото-и-да-е-то, без дори да обявят какво е грешно в цялата работа. Друг е въпросът как ще го приеме съответният автор.

За мен най-доброто нещо е да се опитате да обясните какво не е наред, за да може това нещо да се поправи. Думите не ви харесват? Структурата на сцената/главата куца? Поведението на героя не пасва на характера му? Кажете си, не оставяйте проблема да се разрасне и да заколи историята безмилостно с нож. Кажете си – това не е наред, може би така ще е по-добре? Не казвам, че трябва да се пишат коментари, дълги колкото прочетеното. Ако го казвах… представете си какво трябва да каже човек, след като прочете последната книга за Хари Потър?

Какво казвам винаги на хората, на които давам да четат. Напиши първосигналната си реакция, независимо колко глупава изглежда. Това е най-важното и най-същественото според мен. Не е важно в какви сложни думи са облечени мислите, а какви са тези мисли. Писането им изисква внимание и отдаденост, умение, но е напълно друга тема. Четенето е незабавно удовлетворяване на потребност, докато писането… е, става в пъти по-бавно да напишеш сто страници, отколкото да ги напишеш. Понякога пръстите просто летят по клавиатурата, а друг път е невъобразимо трудно да се накараш да напишеш и три думи на кръст.

Хората, които не се занимават с писане, или поне не всеки ден – защото и аз започнах от “пиша, когато имам муза”, може би не разбират това. Не знам дали някои от вас осъзнават важността на коментарите. Може и да не си велик писател, но един коментар все ще може да се появи на бял свят.

Разбира се, това ни води до същината на този пост. Че хората не си правят труда да коментират. Разбирам, че е обичайно да поглъщате книгите си за минимално количество време и после само да си пищите на воля с по две думи. Разбира се, това се оправдава от простичкия факт, че в повечето случаи сте заплатили за книгата, по която пищите. При историите, пуснати в дивия, див интернет, нещата не стоят така. По форуми и блогове и сайтове има един изключително странен обичай заплащането на труда на авторите да става в коментари. Вече обясних защо безпочвената похвала не е полезна, но нека го кажа пак.

Автор, още ненатрупал опит и умение в писането. История, пусната в някой форум. Кръг приятелки, чиято единствена цел в живота е да казват на всички “О, но това е велико, това е невероятно, това е несравнимо!”. Непрестанна надута похвала без почва. До какво води това? Огромно его, ето какво! Надменност и самочувствие, подходящи за Господ. Не ме карайте дори да започвам да говоря за такива хора.

Мисля, че това покрива основното ми мнение за коментарите. Хм, защо не ми оставите по някой?

Започвам не с моето писане, защото няма защо да го правя. Започвам с това, което виждам особено често в последните месеци. Познавам се с човек, който пише (смея да твърдя, че има прекрасни стил и изразяване, следователно и обоснована гледна точка.) във форум. Вие не можете да си представите колко потресаващо ми се струва всичко.

Не говоря за разкошни истории или фикове — знам, че има такива, невероятно благодарна съм за тяхното съществуване, защото ми връщат вярата в човечеството, която, уви, през пет минути бива потъпкана от масовата глупост (а това е друга тема). До книгите също ще стигна, от български или чужди автори. Говоря за масово промъкващите се абсолютни бози, неспособни да се похвалят нито с повече от една сюжетна линия, нито с изградени с особена дълбочина герои, нито с богат речник. И това са хора, които пишат от години и се имат за изключително напреднали. За бога, аз пиша от пет години, а сериозно – от три, и не смея да твърдя, че съм толкова добра като цяло.

Не знам кой го беше казал, но си спомням, че ставаше въпрос за издаван писател, така че човекът би трябвало да знае едно или друго. Та, какво каза? Че светът има нужда от книги, написани като за 12-годишни. Има ли нужда изобщо да ви давам примери? Най-яркият е Здрач, а това няма да го коментирам, правила съм го вече в един пост… Читатели на по-малко от двайсетина години явно имат нужда от малоумно написани книги с плитък сюжет. Не, нека то кажа отново.

Основните елементи на модерната книга за юноши със свръхестествен привкус е следната. Започваме с момиче на около 16 (защото тези неща главно жени ги пишат напоследък, ако не сте забелязали), което е А) пълен аутсайдер в училище; Б) е отгледано в семейство с известно познание за свръхестествените същества. След това гореспоменатото момиче изведнъж, повтарям изведнъж!, открива, че е А) от друг свят, който трябва да спаси; Б) нещо далеч повече от обикновен човек/човек с почти незначителни сили. Във великото пътешествие ще се включи най-малко един изключително привлекателен тийнейджър, който знае по-добре от момичето какво трябва да се върши. По възможност се появява и друг също толкова секси батко, който да е другият обект на внимание от страна на младата дама. Имаме си две сюжетни линии на кръст, любови на триъгълник, приключения на квадрат и пътешествия на куб.

Не казвам, че тази формула не е добра. Ако се напише правилно, е страхотно. Има невероятни книги с такава фабула. Но просто ми писна да чета едно и също с различни вариации, особено ако направя грешката да почна нещо умопомрачително некадърно написано, а с това имам предвид история във форум. И защо бих я почнала, питате вие? Защо, защо…. Защото има 4535165413257435163549684 коментара, които се състоят от не повече от петдесет думи, които изкарват автора лауреат за нобелова награда за литература. И ако измежду тези хвалебствени слова се намери един смел човечец, способен да даде конструктивна критика (а, това е изключително ценно и рядко срещано качество у днешните читатели, повярвайте ми!), на него ще му се нахвърлят изведнъж като че ли побеснели вийли, за да разкъсат на парчета последната му смелост да изкаже честното си мнение.

Защото всичко е толкова прекрасно. Главите са достатъчно кратки, за да се впишат в спобоността на хората да си задържат вниманието на едно място максимум 15 минути. Простите изречения и липсата на слоооожни думи правят всичко разбираемо. Многото нови редове и удивителни!!!! придават емоция на текста, с която дори най-великите писатели не могат да се похвалят. Нескопосано направените на фотошоп (не казвам нищо. Ако не можеш, или помоли някого, или недей изобщо. Принципът ми в живота: ако ще е за пред хора, не го осирай.) банери и постери и колажи с болезнено комерсиални актьори привличат вниманието на потенциални читатели.

А какво става, когато имаме един смел, смел хамстер, който след години тичане в клетката е успял да направи невъзможното и да постигне някакъв напредък? Хамстерът, който иска да направи нещо със стотиците хиляди думи, които ще изпише през живота си. Хамстерът, който иска да се измъкне от колелото на застоя и да достигне някакво ниво, да направи нещо със занаята си. Хамстерът, който не тича, за да докопа моркова (т.е. коментарите ;D ), а за да се научи да тича по-добре, по-бързо, по-дълго.

Имаме конформизъм, ето какво имаме. Или си траеш за несправедливостта, или всички искат жив да те изядат. Защото, драги мои, човекът-маса прогресивно затъпява. Колкото и бисери да има сред обществото ми (виждала съм такива, те ми връщат надеждата за далеч повече неща от писането, но това е отново друг пост), те винаги ще си останат пренебрегнати.

Има издателства, които дори не приемат български ръкописи. Самият ни живот тук ни учи, че бездарните хора се самоиздават, а талантите остават в калта да мрат. Аз имам слабата надежда, че в Англия е поне малко по-различно, но като едното чудо ще си остана само с надеждата. Отчайвам се, отдавна съм се отчаяла.

Вие случайно да имате някаква надежда? Или пък мнение? Хайде де, писна ми да си говоря сама.

И така, по света и у нас…. Амиии, студено е, гадно е, искам да си стоя вкъщи по цял ден. Разбира се, това е доста постижимо, защото съм освободена за зимните. Ах, късметлийката аз. Вместо да стоя в часовете и да се правя, че внимавам, стоя с класната и се налага да внимавам. Супер, а? Както и да е, достатъчно по този въпрос. Само ми пожелайте да не се изложа като кифладжийка.

(Хубавата страна е, че ще видя Боряна, за което ще има специален пост. Душицеееееее, откога чакам тоя момент, ще те счупя от гушкане!)

Ходих да гледам БЕНарния (благодарности на бейб, която ме изтърпя през целите два часа. Успях ли да ти насиня ръката от прекален ентусиазъм?) и май хората в залата се наслушаха на пищенето ми. Както някои от вас може би се досещат, главната причина беше участието на БЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕН. Трябва да призная, че не съм особено впечатлена от ролята му, нооо хайде да се ставам придирчива, все пак това е по Нарния, които – колкото и да уважавм като поредица! – са писани около петдесетте, ако се не лъжа, и не са особено дебели книги. Бен знаем, че може много, ама много (пример – Дориан Грей <3333 ), а с тези очи и тая брадица и тоя кожен шлифееееер, душата ми остана в залата на киното. Имаше моменти, в които дават Каспиан отблизо, Бен поглежда с уникалните си черни почти очи и единствената ми мисъл (освен UNF) беше “Демона ми” – някои от вас знаят за историята. Други… е, ще узнаете някой ден ;D

Друго, което съм започнала да гледам, е Скинс. Е, силно казано “започнах” да гледам, защото след два епизода не съм достатъчно впечатлена, за да изгълтам остатъка от сезоните. Това ще се добави към списъка със сериали, които някога ще или не ще довърша. А този списък е бая голям, повярвайте ми.

И така, за без пари – толкова. Имам да правя една кюпа неща, а ми се е дописало, така че…. ciao.

C.Angelline

P.S. доста интересен клип. Не го бях гледала преди. Знам, че ви мързи, но цъкнете и го гледайте в youtube. Просто нямаше друга версия с официалния клип, или поне аз не намерих за десетина минути.