Преди да започна този пост, ще ви кажа едно нещо.

Така, сега мога чистосърдечно да си кажа, че не ми пука. Да видим какво друго интересно стана днес.
Преди да започна този пост, ще ви кажа едно нещо.

Така, сега мога чистосърдечно да си кажа, че не ми пука. Да видим какво друго интересно стана днес.
Не съм напълно сигурна какво ще излезе от този пост. Най-вероятно нещо смахнато. И без това го пиша само и само за да се отърва от ученето.
Който иска да ми дава акъл или да ме прави позитивна, да се откаже. Няма да ви стане номера. Имам да изливам angst в този пост, не ви препоръчвам да четете в прекалено весело състояние. Бу, посвещавам ти поста, защото знам, че ти няма да тръгнеш да ми дрънкаш розови глупости и да ми рисуваш митични еднорози, превръщащи се в принцове.
…is another man’s pleasure
Реших пък все пак да не изоставям този блог, надявайки се той да доживее времена, в които ще се превърна в щастливо дърдорещо същество. Дотогава, предполагам, ще се примирите с тези непериодични незабавни постове, ако някой изобщо си прави труда да ги чете (;
Заглавието е от песента, която се върти из къщи през последните два дни. Надявам се всички да сте толкова инатливи, защото мързелът и отказването от мечтите са много лошо нещо. Не че не ги правя постоянно, но това е съвсем отделен въпрос.
Не ви се чете това. Не ви се занимава с мен. Този пост е колкото да покаже, че не съм зарязала блога си напълно. Може би само малко. Е, какво да се прави, болна съм и нямам какво да правя.
И понеже явно не съм ядосана достатъчно, операта трябваше пак да се скара с уърдпрес. Принудена съм да ползвам IE. Но каааакто и да е, сега ще насоля определени хора и събития, ще си изкарам яда. Предстои саркастичен коментар на олимпиадата (иначе казано – Оня Голям Фарс).